Недялко Йорданов: Не губи надежда, че има още!

Недялко Йорданов е изтъкнат български поет, драматург и режисьор. В началото на годината творецът отбеляза 80-годишния си юбилей. В събота Недялко Йорданов гостува в Шумен и отдели от времето си за интервю за „Инфо Шумен”.

Г-н Йорданов, когато станахте на 50 години казахте: „Всичко свърши.”, когато станахте на 60 казахте: „Всичко започва.”, когато станахте на 70 казахте: „Когато стигнеш върха, продължавай нагоре!”. Какво казахте в края на януари, когато навършите 80 години?
На 80 чакам да ми дойде формулата. Не съм я формулирал, защото не знам колко имам още. Така че на 80 си казвам „Не губи надежда, че има още!”. Усещам как всеки час вече ми е ценен и затова съм се отдал, никога преди не ми се е случвало, на толкова дълго и често писане.
Събитията от март насам, а и тези от юни насам ще променят ли нещо във Вашата формула, която търсите?
Случи се така, че имах рецитал в Лондон на 8 март. Измъкнахме се от Англия на 9 март, а на 10 март обявиха карантината. Имаше опасност да остана в Англия 15 дена. Успяхме да измъкнем и моята внучка, която е студентка в Лондон. Тя завърши „Криминалистика” онлайн. Сега ще защитава магистратура в Единбург, също онлайн. Това промени целия ни живот.
От друга страна, това че носим маски като че ли ни накара да смъкнем нашите маски в живота. Станахме по-откровени, по-искрени, по-сплотени пред общата опасност. Физическите маски като че ли по премахнаха духовните маски. За пръв път цялото човечество е толкова обединено. Никога не е било така. За пръв път е толкова обединено срещу една обща напаст, срещу една обща беда. В момента научаваме как е в Бразилия, как е в Индия, как е във Франция, как в е Англия. Никога не се е случвало това в историята на човечеството. Още повече, че в момента разполагаме с такова велико изобретение като интернет. И колкото и да е странно тази обща опасност обедини човечеството. Преди това като че ли войните бяха нещо естествено. А сега започва една война и тя изглежда неестествена. Например войната в Нагорни Карабах. И се намесват всички големи сили, за да прекратят войната. Това показва, че общата опасност като че ли ни сближава. Защото хилядолетната световна идея е някога да има единно човечество - без граници, без раси. Нещо, което можем да видим в „Междузвездни войни”, където цялото човечество се бори за своето оцеляване срещу космическите агресори. Там например имаме осъществен комунизъм - единно човечество, свобода, братство, равенство, единен език. Това, което и християнството проповядва.

Как се промени Вашият творчески процес през последните 30 години? Не говоря за техническата страна, Вие публикувате активно в интернет. Вие бяхте активен поет и преди 10 ноември, и сте след 10 ноември `89.
Виждам огромна разлика. Когато бях в театъра - 35 години съм работил в Бургаския театър и Театър „Възраждане” в София, се бях отдал на писане на пиеси и на режисура. И пишех съвсем малко стихове - по четири-пет на година. Сега, когато не съм в театъра и особено, когато през последните три години претърпях четири операции започнах да се замислям за това, че много малко ми остава, че всеки ден, всяка секунда ми е ценна. И започнах да пиша всеки ден по едно стихотворение. Преди никога не ми се е случвало. За година и половина съм написал към 200 стихотворения. И почти всяка сутрин съм публикувал във Фейсбук ново стихотворение. Никога не съм допускал, че това е възможно да стане с мен самия. Това не е от паниката, че нямам време, а вътрешна необходимост да споделя с другите, това което ме вълнува. И се оказа, че вълнува много хора също. Темата за преходността на човешкия живот, за това има ли още след смъртта или няма, наблюдават ли ни или не.
Как се промени публиката през тези десетилетия?
Винаги съм уважавал публиката. Затова съм правил концерти в големи зали, търсил съм контакт с публиката. Почти всяка година правех концерти в зала № 1 на НДК. Последните две години, поради здравословни проблеми, ги отлагах, но сега отново започнах. Преди няколко дена имах концерт в Бургаския летен театър. Дойдох в Шумен. Ще си подновя отново срещите с публиката. Тя ми е необходима.
Последните две години започнах отново да се занимавам и с театър. Едновременно поставих две пиеси, никога не ми се е случвало. В „Сълза и смях” - „Две жени, без да се брои мъжът”, и в Народния театър - „Каквото, такова”, в която играят девет театрални звезди - пенсионери.
Впечатленията от Вашите срещи с шуменската публика? Винаги сте пълнили залите тук.
В Шумен винаги ми е било много приятно, но стана така, че през последните 6-7 години не съм идвал. Шумен е град, свързан с мои младежки спомени. Тук през 1966 г. бе поставена първата ми пиеса „Ние не вярваме в щъркели”. Това беше скандален спектакъл. В главната роля играеше Тодор Колев. Тогава станахме близки приятели. Още пазя голямата дискусия, която се води на страниците на в. „Шуменска заря”. В крайна сметка пиесата беше спряна. Директор на театъра тогава беше артистът Иван Янчев, а Кузман Попов беше режисьор на спектакъла. Играеше и Владимир Смирнов. Като си помисля колко отдавна беше, направо настръхвам. Често съм идвал в Шумен и на рецитали.
От Шумен е моят много близък приятел Тодор. Хубаво е, че има паметник. Тодор участва и в пиесата ми „Имате ли огънче?” в Театър „София”. След това написах специално за него поезията на Трендафил Акациев за Театър „Възраждане”. Страхотна личност и гениален артист. Не го оценяваха докато беше жив. Като се гледат сега филмите, в които е участвал се вижда колко съвременно играе. Даже не бива да се казва българският Чарли Чаплин. Той си е Тодор Колев и е гордост за Шумен.
Като всичко у нас и интелектуалците се разделиха по отношение на течащите протести - едните ги подкрепят, другите ги обругават. Вашият поглед от позицията на 80 преживяни години.
През целия си живот винаги съм протестирал по някакъв начин. И съответно съм си изпащал. Театър „Възраждане” по времето на Костов беше протестиращ театър. Но сега ситуацията е друга. Протестите започнаха симпатично, с млади хора, някои дошли от чужбина. Представят си бъдещето неоформено, как ще бъде, ако това правителство падне. Какво ще дойде, кой ще дойде нямало значение, важното е да се смени правителството.
Постепенно протестите се изродиха и станаха ужасно несимпатични. Не очаквах чак такова извращение. Част от така нареченото „Отровно трио” е Арман Бабикян, който има сайт за фалшиви новини. В него преди четири месеца беше публикувал писмо от мое име и с моя снимка, че се отказвам от моя син. Казаха ми да го дам под съд, но не искам да падам толкова ниско с такъв човек. Но той е един от ръководителите на тези протести. Кой им дава пари да купят 30-50 нови палатки, да купуват по 1000 яйца на ден, да купуват червена боя, с която да изпоцапат църквата, в която е погребан Васил Левски? Защо е това?
Не мога да симпатизирам на тези протести. Те се изродиха и за това намаляват непрекъснато. „Отровното трио” търси други форми. Към него правят опити да се присъединят някои политици - Христо Иванов, Мая Манолова, Корнелия Нинова, но не се получава. За съжаление президентът не е на мястото си. Аз му вярвах в началото, но разочарованието ми от него е много голямо. Не може да призоваваш тълпата с вдигнат юмрук. Никъде по Света го няма това. Не може така. За съжаление това е положението.
Не съм симпатизант нито на правителствата, да не говоря за президента. Но българският народ е свикнал да вярва в някаква личност. Беше тръгнал след СДС и Желю Желев, беше тръгнал след Иван Костов, беше тръгнал след Царя, върви 13 години след Бойко Борисов. Коя е личността, след която сега ще тръгне? Не могат да посочат кой е той. А това е в характера на българина - да има някого, когото да следва. След това, разбира се, се разочарова винаги, но трябва да има един водач. Нито един от тези, които сега оглавяват протестите, не може да бъде. Няма такъв, в който народа да повярва. Разочарова се и от президента.
И положението е много неясно и несигурно.
Инфо Шумен