Защитената територия Марашка кория пред изчезване заради умиращи дървета

Защитената територия Марашка кория, намираща се край едноименното шуменско село е  застрашена от изчезване. Вековна дъбова гора бавно, но сигурно умира се вижда и от първи поглед при посещение на мястото. Марашката кория е мястото където през септември 1885 г. княз Александър I Батенберг взема решение да одобри Съединението между Източна Румелия и Княжество България.

Днес 135 години по-късно вековната дъбова гора, която е защитена територия умира. Никола Николов често идва тук и казва, че гората коренно се е променила през последните години. Според него една от вероятните причини за това дърветата да умират са животнтие които се забелязват да пасат в местността, въпреи че това е строго забранено.

„Преди 7,8 години изглеждаше много по-добре, тогава не се пускаха животни, животни се пускат последните няколко години, дърветата бяха повече, само по-миналата есен аз забелязах 3,4 дървета които бяха загинали. Това вече не е гора, а поляна, с тук-таме дървета, което е много жалко“ коментира Никола.
Въпреки, че корията е защитена местност и пашата тук е забранена, местните стада не рядко навлизат сред дърветата, което може би е една от причините за увреждането на вековните дъбове. Макар, че пастирите отричат, стадата крави се виждат точно до информационната табела на границите на корията.

Територията е под юрисдикцията на шуменската екоинспекция. От там казват, че дърветата са на възраст около 350 години.„Обследване за тяхното умиране не е правено, вероятната причина за отмирането е възрастта на дърветата. За съжаление за някои от дъбовете, такива които са напълно изсъхнали или пък има едно което е ударено от гръмотевица, към днешна дата не можем нищо да направим, включително санитарни или поддържащи мерки“, коментира експертът в РИОСВ-Шумен Красимира Борисова.

Тъй като дъбовата гората е естествена и защитена територия, по закон е забранено засаждането на нови дървета, поради което съществуването на Марашката кория остава в ръцете на природата и на съвестта на местните животновъди.
Красимир Людмилов